На 15 декември 2006, петък, от 18,30 часа в книжарница "Хеликон" на бул. "Патриарх Евтимий" 86 ще се състои премиерата на книгата "Чашата на гадателката" с личното участие на автора Джон Хамилтън. След представянето г-н Хамилтън ще раздава автографи на многобройните си български приятели и почитатели.
Заповядайте!
За най-нетърпеливите - първата глава от книгата:
1. Защо не България?
“Защо не България?” – веднага след тези думи на редактора за Източна Европа, разбрах какво ми трябва.
Исках приключение, а това означаваше, че трябва да ида на място, непознато за въображението ми. Опитах се да си представя съвременна България, но без успех. Тя бе на 2000 мили от Лондон, но можеше и да е на другия край на света, или на друга планета.
Вгледах се в голямата карта на Европа на стената в офиса на редактора, и си помислих, че в малката, правоъгълна страна на запад от Черно море, има възможности. Това бе неголяма, бивша комунистическа част от Европа, част от Балканите, а също и славянска и източна земя. Гледах мястото, което тази страна заемаше на картата. Бе на изток от Гърция. Разстояние по-малко от палеца ми отделяше столицата София от родното село на влашката ми прапрабаба Анастасия в планината Пиндус. (Винаги ме е интересувала тази интересна подробност от семейната ми история).
Истанбул се намира на още един пръст разстояние на изток. Дунав е на източната граница. Разпокъсаните държави, които някога бяха Югославия, са на запад, а в средата на страната се простира Балкана, така че България е и на Балканите. Националната авиолиния се нарича “Балкан”. Може би е единственото място на света, където това неспокойно название съдържа нещо положително.
Докато двамата гледахме картата, редакторът ми разказа за България и мястото й в региона. Страната е демократична от 1990. Но преходът е различен в сравнение с другите комунистически страни. Повечето отхвърлиха подтисническите си режими с ярост и страст: Полша – решително, Румъния – отмъстително, Чехословакия – стилно. Хърватска, Босна и Сърбия – с война. В България нямаше нищо такова. Тя се впусна в демократическата ера сякаш безразлично и с бърз поглед назад. Редакторът ми заяви, че ако разбера какво точно става в тази страна, ще разбера всичко и за събитията в другите страни.
“Основното се случва под повърхността” – добави той.
Каква по-добра причина, за да ида някъде? Има ли по-добро предизвикателство за начинаещ журналист на около 20 години? Отивам там, за да разбера, какво по дяволите се случва!
**
Това бе преди девет години. От тогава научих много за тази земя. Влюбих се, срещнах приятели, и понякога си мислех, че никога няма да я напусна.
Омагьосан бях от изумителната ю непредсказуемост, от неуспехите й, от странните й политически експерименти, като превръщането на бившият монарх в демократичен министър-председател. Струваше ми се, че в пет минути българска политика, като на лента пред очите ми препуска цялата европейска история – от монархия, фашизъм и комунистическа диктатура, до модерната, рекламна демокрация. Само, че тази история бе толкова безредна и объркана, че ме оставяше без дъх.
За всичко си имаше причини. Сблъсках се с България, когато българите имаха най-големия шанс да оправят живота си. Сякаш чувствах историческото бреме, което лежеше на раменете на тези хора.
И то какво бреме! Още от Средновековието, когато е била част от Отоманската империя, България е на губещата страна във всеки голям геополитически конфликт. Тя не позна Ренесанса, съюзи се с победените в двете световни войни, и живя през Студената война в съветския хладилник.
През 1989 България е най-верния съюзник на СССР. Диктаторът Тодор Живков веднъж предложил на Брежнев страната му да стане 16-та съветска република. Но ето, днес България, заедно с Румъния, предстои да стане член на Европейския съюз. За средния българин дори и тази светкавична промяна не е достатъчно бърза.
Затова България бе за мен най-вълнуващото място на света. Въпреки че никой извън границите й не се интересуваше от нея. Може страната да се люлее и разпада на късове, политиците да са суетни, подкупни и алчни, може да е отчайващо трудно да оцелееш. Но българите се бяха вкопчили в съдбата си.
И аз бях един от тях.
Превод: Огнян Дъскарев